IRIS Papers (ISSN 2815-5394)
Огнян Минчев
С какви аргументи българското правителство ще подкрепи Орбан срещу процедурата по чл. 7? Общите съображения, свързани със „суверенитета на Унгария“, които сподели вицепремиерът Каракачанов няма да свършат работа. При влизането в ЕС всяка държава доброволно се разделя с точно определени части и аспекти на своя суверенитет. ЕС – за разлика от НАТО, ООН и повечето други международни организации – предполага и изисква този отказ от суверенитет. За да подкрепи еднозначно Орбан, българското правителство следва да уточни кои аспекти от доклада за активиране на чл. 7 срещу Унгария не съответстват на поетите ангажименти от Будапеща за предоставяне на съюза на част от своя суверенитет. Възможно е част от обвиненията срещу Будапеща в доклада да подлежат на оспорване, доколкото политическите критерии за членство в ЕС могат да бъдат обект и на определена интерпретация. Трябва да се конкретизира за кои елементи на доклада става дума и каква е интерпретацията на българското правителство по тях.
Дотук – по принципния въпрос за суверенитета и правата на страните члаенки и на ЕС при спорни въпроси. Но подкрепата на българското правителство за унгарския премиер има и политически аспекти, които не са маловажни. Независимо от факта, че България и Унгария имат общи интереси в проблемни общоевропейски сфери, каквато е имиграцията например, съществуват и очевидни различия и разминаване на интересите ни, особено в интерпретацията на унгарските национални интереси от страна на премиера Орбан. Позициите на Орбан към ЕС все по-очевидно изразяват визията за „Европа на отечествата“ – Европа като хлабава зона на икономическо сътрудничество, в която приоритет имат изцяло националните интереси. Тази визия води пряко до едно бъдеще на Стария континент, в което България ще бъде дълбоко маргинализирана страна в южната периферия на континента, а отпадането на политическия потенциал на ЕС да защитава и интегрира своите членове ще ни отведе директно в ролята на сателити на Турция и Русия в една геополитическа структура, в която Европа отсъства като интегриран фактор. (Не подценявам НАТО, но атлантическият съюз не е призван да ни отбранява в сфери, които не се отнасят пряко до проблемите на военнополитическата сигурност.) За Орбан в централна Европа тези предизвикателства, пред които България ще се изправи пряко, са далечни и несъществени фактори за формиране на политика. За българското правителство те са приоритетни фактори за загриженост. Ние имаме интерес от силен и интегриран ЕС. Мисля, че сме задължени да работим за ускорена федерализация на ЕС в определени сфери – отбрана, гранична сигурност, обща валута и финансова политика, общи приоритети на икономическо развитие. Заинтересовани сме да настояваме за по-голяма самостоятелност на националните държави в ЕС по проблемите на култура, идентичност, образование, общностни политики. Кога и пред кого е обсъждало българското правителство тези ключови аспекти на националния ни интерес по отношение на ЕС?
Спорът Брюксел – Будапеща, както и споровете Брюксел – Варшава включват както конкретни казуси, свързани с тези две страни членки, така и принципни проблеми на спазването на acqui communautaire, както и знакови решения по прецеденти, от които зависи бъдещето на ЕС като цяло. Очевидно става дума за сложна, противоречива и многоаспектна проблематика, която трябва да бъде детайлно оценявана от гледна точка на българския национален интерес. Що за решение, що за политика е това – „Подкрепяме Орбан“ – сякаш, че правителството е седнало в сектор Б или сектор Г на мач Левски – ЦСКА? Запалянковщината – „консервативна“ или „либерална“, „националистическа“ или „глобалистка“ в позициите на едно национално правителство е недопустима, въпреки, че редица негови министри и партийни активисти могат да имат интелектуално развитие на нивото на футболни запалянковци. Категорично не смятам, че България – обратно на това решение да се подкрепи Орбан – трябва да подкрепи доклада на холандската депутатка срещу Будапеща, или мнозинството на ЕП срещу Орбан. Тук става дума за сложен политически процес в епоха на нарастващи драматични конфликти в Европа и в света като цяло. Едно национално правителство трябва да бъде на висотата на своята отговорност да разбира, да формулира, и да упражнява балансирани и задълбочени политически решения в полза на своята страна. А не да се държи сякаш министрите и премиера са отишли да ритат мачле в околностите на София.
Alexander Politov
The expectation of a triumph of liberal democracy around the world and Kantian perpetual peace after the end of the Cold War turned out to be illusory. Instead of the end of history, we are witnessing the return of history - a world in which rivalry, threats and power politics are once again on the agenda in the changing configuration of the international system. The structural changes in the balance of power on the European continent and in the world call for redefinition of the international political identity and security system of the European Union, as well as of the way in which it conducts its foreign and security policy. In today′s world, neorealism, viewed as an “outmoded” theory, acquires again explanatory power about international politics.
The European Union is undoubtedly an important actor and norm-setter in international politics. It is a champion of multilateralism, liberal institutionalism and interdependence as a basis of international relations. However, its strategy lacks a realist component and understanding of the structural realist paradigm - a consequence of the predominantly liberal and constructivist foundations on which it is built. The unity of the European Union in the field of foreign policy is deeply undermined by the absence of common identity and common understanding of security, which makes it vulnerable to the structural pressures of the international system. The inability to assess objectively the structural factors that determine the policies of the major powers, and the inability to respond effectively to the structural imperatives of the changing distribution of power, poses security problems to the EU.
Александър Политов
Очакването за триумф на либералната демокрация в света и кантиански вечен мир след края на Студената война се оказа илюзорно. Вместо край на историята виждаме едно завръщане на историята – свят, в който съперничеството, заплахите и политиката на силата са отново на дневен ред в променящата се конфигурация на международната система. Структурните промени в баланса на силите на европейския континент и в света изискват предефиниране на международната политическа идентичност и системата за сигурност на Европейския съюз, както и на начина, по който той провежда своята външна политика и политика за сигурност. В днешния свят, считаният за „старомодна“ теория неореализъм отново придобива обяснителна сила за международната политика.
Огнян Минчев
Независимо от това дали начело на българското правителство е Бойко Борисов или някой друг, българският национален интерес не предполага да заемем позиция категорично в полза на Орбан и новите консерватори на Европа, или в подкрепа на Макрон, Меркел и силите на либералното статукво в Европа. Българската позиция трябва да бъде балансирана и да обръща внимание на нюансите в развитието на този, все по-очевидно дългосрочен конфликт. България има общ интерес не само с Унгария, но и с другите централно и източноевропейски страни в нежеланието си да приеме големи групи от мигранти, третирани от големите европейски страни като бежанци. Преразпределението на мигрантите по квоти – каквото изискване имат лидерите на Германия, Франция и на ЕК – означава задължение за България да приеме на първо време 60 000 души, а след това да поема квота от новите мигрантски потоци, добрали се до европейска територия.
Огнян Минчев
Едно статукво има хегемония тогава, когато основните му постулати се подразбират – стават труизми и не подлежат на проблематизиране. Обратно, статуквото се разклаща тогава, когато все по-успешно се оспорва неговата разумност и неговата целесъобразност с оглед интересите на обществото, което то владее. В моя живот съм бил два пъти свидетел на ерозията на статуквото. Тази ерозия е състояние, в което статуквото все още разполага със социалната и политическата власт, но вече не разполага с идейната хегемония и контрол върху обществото. Първият път когато преживях това бе през 70-те и 80-те години, когато комунизмът бе все още страшен с репресивността си режим, но вече унизително безпомощен да убеди когото и да било, че неговите постулати създават – дори и в перспектива – един по-добър свят. Втората ерозия на статуквото тече днес пред моите – пред нашите очи. Това е ерозията на постмодерния либерализъм като специфична идеология и култура на радикално глобализиращата се общност, нетърпелива да излезе от ограниченията на нацията, държавата, религията и логиката на един свят, доминиран от „арогантни бели мъже“.